pepcheto_ivcho_
СтаРай сЕ дА тЕ пеЧелЯт ТруДно, За Да Те цеНят КогАто Те иМат И да СтрАдаТ коГатО те ЗагУбяТ!!!
НикоГа Не ОбеЩаВаЙ ЛюБоВ,КоЯтО НемОЖеШ Да ДадеШ!
Не ИзРиЧаЙ ДуМи,в КоиТо СаМ НемоЖеШ Да ПоВяРваШ!
Не ПpОтяГаЙ РъКа За МиЛуВка,ЩоМ
НикоГа Не ОбеЩаВаЙ ЛюБоВ,КоЯтО НемОЖеШ Да ДадеШ!
Не ИзРиЧаЙ ДуМи,в КоиТо СаМ НемоЖеШ Да ПоВяРваШ!
Не ПpОтяГаЙ РъКа За МиЛуВка,ЩоМ
От НеЯ ЛъХа СаМо СтУд!
Не ОбеЩаВаЙ СъНиЩа,В КоиТо Не ИдВаШ!
Не ИзпИвАй с УсТни СъЛзиТе,ИзпЛаКаНи По ТвоЯ ВиНа!Не ТръГваЙ По ПъТ,По КоЙто Се СтраХуВаш Да ВъРвиШ!
Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържеството. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно – тържеството – песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, което обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършенно лични, но те ни свързват със света.
Не ОбеЩаВаЙ СъНиЩа,В КоиТо Не ИдВаШ!
Не ИзпИвАй с УсТни СъЛзиТе,ИзпЛаКаНи По ТвоЯ ВиНа!Не ТръГваЙ По ПъТ,По КоЙто Се СтраХуВаш Да ВъРвиШ!
Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържеството. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно – тържеството – песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, което обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършенно лични, но те ни свързват със света.
Следвай
0
Потребителят все още няма качено съдържание.