VBOX7

да заличи старите така безгранично болезнени отпечатъци, опитваш да забравиш за смазващата мъка, която вече е унищожила всяка една искра за живот в тебе, като я давиш в алкохол и болкоуспокояващи до припадък осъзнавайки, че така само забавяш процеса на САМОУНИЩОЖЕНИЕТО, преследвало те неотлъчно досега! И след като завидното щастие отдавна е мираж изпадащ в бездната на разрухата, човекът, по който, всеки нанасяше своите удари, се изправи ОТНОВО и се превърна в човека, който и сега оцеля в невъзможните ситуации и всъщност той нанасяше удар след удар. А ето пак от очите, които проследиха прехода от грандиозния възход към леталното падение на толкова хора, повечето от които недоброжелатели, очите, пред които сякаш има бариера спираща всеки опит, да бъде проникнато и усетено дълбоко вътре в тях, очите, в които границата между реалния кошмар и кошмарната реалност, отдавна бе размита, очи, които се потопиха в река от щастие, а след това се удавиха в океана от злоба, очи жадуващи живот, но и НЕНАВИЖДАЙКИ ГО и такива съзерцавали смърт до толкова, че заживели в нея, очите, в които непрестанно беше хвърляна прахта на илюзията, че отново могат да бъдат… ЩАСТЛИВИ, се стече поредната сълза, била някога къс прекомерна любов, а сега елемент от вътрешния разпад! И това, че дори и удовлетворението от отмъщението бледнее пред ескалиращата на моменти болка, извън спектъра на разбиранията за нормално, също била някога тази любов, болка такава каквато дори и онази усмивка граничеща с дебилизъм е неспособна да прикрие по нито един от познатите начини, показва колко всъщност може човек да ОБИЧА пред това да мрази, А ИМЕННО НЕИМОВЕРНО ПОВЕЧЕ!!! А, след като капка по капка ставало вир, то годините сами по себе си са капките образували един вир, в който плуваха толкова съдби, трепети, емоции, чувства, както нашите, така и на ХОРАТА попаднали в полезрението НИ, вир, в който се УДАВИ ВСЕКИ ЕДИН позволил си да се усъмни в реалността и вир, който така и всякак погледнато, НЯМА КАК ДА БЪДЕ ПРЕСУШЕН!!! И за 3-ти път е времето на равносметката, тази, която води след себе си най-тежките и неизбежни въпроси, които летят към теб като куршумите, но за разлика от тях, те попадат точно в десетката на съзнанието, което вече се троши като парченца пъзел. Тези въпроси именно са: СЛУЧАЙНО ЛИ… и този път аз и хората около мен изживяха това, което едва ли някой някога би си дал сметка, че ще му се случи дори и аз, когато бях сигурен, че всичко беше свършило, къде точно е моето място в случилото се сега и необходимо ли е винаги, където и да съм да разпръсквам страдание? ДО КОГА… събитията ще следват тази съвършена идентичност, в която единственото нещо, което усещам - съдбата, която ме целува с целувка обвита в КЪРВАВА сласт и с това шептейки ми "Успя преди, но сега НЕ би могъл" а аз да преставам да я слушам след успя преди? ЩЕ ИМАМ ЛИ ОТНОВО СИЛИТЕ И ЖЕЛАНИЕТО… да се изправя сам пред себе си, да се погледна в огледалото и да си кажа "ДОБРЕ СЪМ" знаейки, че това е най-нелепата и неправдоподобна лъжа, която съм изричал въобще и започвайки малко по малко да осъзнавам, че е толкова вероятно ПОСЛЕДНИЯТ шанс за спасение, всъщност да се окаже последният пирон в ковчега за живи? КАКЪВ Е ШАНСЪТ… веднъж завинаги да спра да се лутам из пътеката на времето и същевременно да не знам в кой неин участък се намирам, защото живея тук, но съществувам ТАМ? И причината затова е може би е толкова парадоксална, че едва сега започвам да я осъзнавам - СТАНАХ ЖЕРТВА НА СОБСТВЕНАТА СИ ПОБЕДА!!! ИСКАМ ЛИ И СЕГА… обратнопропорционалната зависимост физически жив, но психически полумъртъв да се запази или е крайното време, тя да бъде нарушена и единственият алтернативен щастлив край да бъде този в, който, политам на крилете на ангела на смъртта? И последният въпрос РАВНОСМЕТКАТА ОТ ТОГАВА НАСАМ… за сърцето минало през всичко това, сърцето оставило свой собствен подпис за възприятието на нещата, сърцето, за което променливата константа СЕГА е със среден характер по-зле от МИНАЛОТО и по-добре от БЪДЕЩЕТО, сърцето изживяващо НАЙ-ЛОШОТО възможно нещо в живота на човек, съществуване след детето си, сърце стремящо се към продължение чрез… пренебрежение… освен към риданията ИМ, сърце за, което НЯМА болкоуспокояващо, сърце туптяло с ония заряд в щастливите моменти СЪС СЕМЕЙСТВО И ПРИЯТЕЛИ, а след това захвърлено в яркия мрак, сърце преживяло мястото, където… но не и времето, когато…; сърце доказващо, че човек няма как да знае къде е пределът на възможностите си докато не се опита да го достигне и сърце загатващо, че всъщност в някои случаи при някои хора той е НЕОБЯТЕН, сърце, в което изящната феерия от гласовете на миналото и цветовете на бляновете не престана да се откроява върху сивкавия фон на криворазбраната действителност, сърцето, за което единственият начин да се отскубне от точката на "Хоризонта на събитията" необозрима за останалите е ДЕТСКИ ПОГЛЕД изпълнен с невинна обич, сърце, което едновременно събра в себе си чувства и ги свърза със силата на отрицанието по неразбираем дори и за него начин, такива като страх и смелост, унижение и гордост, възхищение и присмех, непукизъм и умиление, разтапяща страст и смразяващ хлад, хъс за борба и умора, любов иии ЛЮБОВ? Но този въпрос се отличава значително от останалите, с едно, но толкова важно нещо ВЕЧЕ ИМА ОТГОВОР! Отговор прокрадвал се толкова пъти в най-дълбоките дебри на мозъка ти, отговор притискащ те постоянно в ъгъла на стаята изградена със стени от АГОНИЯ, отговор забиващ все по-силно нажеженото си острие във всяка една положителна мисъл или емоция, отговор през призмата, на който всичко пречупено е НИЩО, отговор вплел се до такава степен във всяка една част от тебе, че вече се опитва да избута дори и СПОМЕНИТЕ оттам, отговор, който пали - гори - изпепелява, отговор такъв какъвто противно на очакваното заличава всякаква закономерност правеща дори и плах опит да го подчини по какъвто и да било начин, отговор веднъж докоснал се до теб моментално те прегръща с прегръдка НЕ застиваща във времето, отговор запратил МЕЧТИТЕ И ИДЕЯТА в небитието със завидна лекота, заравяйки ги с кристално ясната светлина на забвението, отговор породен от събитията, но много по-плашещ от тях, отговор пред, който дори и сакралната идея на ЦЕЛТА, КОЯТО И ТОЗИ ПЪТ БЕШЕ ПОСТИГНАТА губи смисъла! Отговорът ли? Отговорът е… ТЪГА ПРЕДИ, САМОТА СЕГА, ТЪГА И САМОТА ДО КРАЯ…