VBOX7

падна.Аз бях много тъжна, но ти се усмихна и ми каза, че ще ми донесеш много такива цветя, но нито едно от тях нямаше такъв цват, които да напомня за твоите очи.

Хей, момче, сещаш ли се, когато един ден се опитах да те целуна, а ти се дръпна и ми каза:
- Мъничка, не те обичам вече, обичам друга и няма смисъл да бъдем заедно.
Тогава те погледнах и казах: "Сбогом!"
Обърнах се и откаснах един лист от дървото до мен и започнах да го гриза.Тогава усетих горчивия вкус на листото.Мислех, че то ще намали болката, но тогава чух твоя топъл и нежен глас:
- Мъничка, може ли аз друга да обичамω
Тогава се обърнах и започнах да те целувам.Колко беше мил света в тези мигове.

На другата сутрин отидох при теб, но ти бе блед, тъжен. Не говореше...и когато поисках да си ходя ти каза:
- Мъничка, днес заминавам за Америка!Може би повече няма да се видим.
Аз бях потресена от твойте думи!

На първо време си писахме, но после разбрах, че не трябва да се разпалва любов без перспектива и че любовта чрез писма не е любов.
В последното си писмо му написах няколко реда от една стара японска поговорка: "Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край!"

Един ден, когато се върнах от училище видях писмо адресирано до мен и веднага познах неговия почерк.Питах се дали да го отворя или да го оставя в шкафа, както другите неотворени.Двоумях се.С треперещи ръце го отворих, в него пишеше: " Мъничка, на 12ти вечерта тръгвам от Америка.На 13ти вечерта ще бъда в София. Връщам се завинаги. Когато чуеш моя глас, ако не ме искаш затвори слушалката.Ако ме искаш, ще поговорим и ще бъде както по-рано.
И кой казва, че "няма песен без крайω"

Това писмо е намерено до момичето с прерязани вени, а до нея е намерен вестник на 13та страница на която пишеше: "...Самолет, който през нощта тръгна от САЩ до Белград, експлодира близо до Югославска граница. Живи няма...още не е открита причина за експлозията..."

В допълнението на писмото е написано с кървави букви: "Да обичаш е също като да пееш песен, но няма песен без край..."